Фридрих фон Харденберг Новалис (1777 ~ 1801) е най-големият лирик на

Фридрих декор Харденберг Новалис (1777 ~ 1801) е най-големият лирик на ранния немски романтизъм. Поетическото му творчество е проникнато от устрема към хубост и естетика в света. Новалис копнее за мистичното завръщане към себе си, към изконната и потисната природа на Аз-а, мечтае за заличаването на несъгласията в живота и за постигането на висша вътрешна естетика. „ Хиацинт и Розичка “ е фрагмент от роман-фрагмента „ Учениците на Саис “, публикуван през 1802 година Тихият и непретенциозен момък Хиацинт е обладан от копнежа да обиколи света, търсейки първоизвора на битието. Неговата сантиментална връзка с природата го води до забулената богиня, с цел да откри там своето земно благополучие и да разбере, че само любовта може да му разкрие тайната на живота.

(Novalis, 1799 portrait)

♥ Приказка за Хиацинт и Розичка

Преди доста, доста години живееше надалеч на Запад един гальовен и сензитивен юноша. Той бе изключително добър, само че и безпределно чудноват. Постоянно се измъчваше за било и небило, постоянно си вървеше безмълвно по пътя и когато другите играеха и се веселяха, той се усамотяваше и потъваше в странни мисли. Любимото му местонахождение бяха пещерите и горите, и тогава говореше непрестанно с животни и птици, с дървета и скали, естествено, нито една рационална дума, все нелепости, които те карат да се пръснеш от смях. Ала той си оставаше все по този начин нацупен и сериозен, макар че катеричката, морската котка, папагалът и червеношийката с все сили се стараеха да го разсеят и да го вкарат в правия път. Гъската разказваше приказки; поточето бълбукаше някаква балада; огромен, пълен камък се премяташе и правеше смешни скокове във въздуха; розата любвеобилно се увиваше към него, вмъкваше се в къдриците му, а бръшлянът галеше угриженото му чело. Обаче недоволството и сериозността му бяха упорити. Тъгата на родителите бе огромна, не знаеха какво да сторят. Той бе здрав, хранеше се, не бяха го обиждали в никакъв случай, а и единствено преди няколко години нямаше по-весел и по-засмян човек от него, пръв в игрите, на всички девойки - любим. Беше хубав като нарисувана картина, а в танците минаваше за същинско богатство. Между девойките пък имаше едно прелестно, приятно дете като че ли изваяно от восък, косите му блестяха като златна коприна, със сочни червени устни, израснало стройно като някоя кукличка, с пламтящи черни като гарван очи. Който я видеше, напряко би могъл да изгори от блян по нея, толкоз миловидна бе тя. По това време Розичка, тъй като девойката се споделяше по този начин, обичаше от все сърце красивия като картина Хиацинт, който се споделяше по този начин, а той пък в любовта си бе подготвен да почине за нея. Другите деца не знаеха нищо. Първа им го бе съобщила една теменужка, забелязали го бяха домашните котета, тъй като къщите на техните родители бяха съвсем една до друга. Когато Хиацинт стоеше през нощта на своя прозорец и Розичка на нейния, а пред тях котетата пробягваха на лов за мишки, те виждаха двамата да стоят там и започваха да се смеят и да се кикотят, неведнъж така шумно, че двамата ги чуваха и се сърдеха. Теменужката го бе споделила под секрет на ягодата, тя го сподели на приятелката си цариградското грозде, само че когато пристигна Хиацинт, то не се стърпя и закачливо се разбъбри; по този начин новината узнаха цялата градина и гората, а когато Хиацинт излизаше от вкъщи, от вси страни се чуваше: „ Розичка е моята обичана! “ Хиацинт се ядосваше, само че скоро още веднъж се разсмиваше от сърце, щом гущерчето, шмугнало се преди малко под някой топъл камък, размахваше опашчица и запяваше:

Розичка, положителното дете,
ненадейно ослепя,
взе за майка Хиацинт
и бързо го плени.
Ала щом съзря тя непознатото лице,
помислете единствено, никак не се уплаши.
И като че ли не схванала нито дума
не спря да го целува.

Ах, какъв брой бързо свършват прелестните неща! Пристигна човек от непознати страни, който бе странствал необикновено доста. Той имаше дълга брада, надълбоко вкопани очи, ужасно дебели вежди и необикновена, богато надиплена дреха с втъкани в нея странни фигури. Той приседна край къщата, която принадлежеше на родителите на Хиацинт. Това пробуди любознанието на Хиацинт, той му донесе самун и вино и седна до него. Тогава индивидът разстла брадата си и почна да споделя чак до късна нощ, а Хиацинт не се помръдна от мястото си и не се умори да го слуша. Доколкото след това се разчу, той дълго разказвал за непознати страни, за непознати местности, за необикновено възхитителни неща. Останал три дни и след това дружно с Хиацинт пропълзели в дълбоки подземни шахти. Розичка не спря да проклина остарелия вълшебник, тъй като Хиацинт бе напълно захласнат от разказите му и не го беше грижа за нищо, едва-едва поглъщаше по някой залък. Най-сетни оня се пръждоса, обаче остави на Хиацинт едно книжле, което никой човек не съумя да разчете. Нашето момче му даде за из път плодове, самун и вино и го придружи много далеко. А след това се върна надълбоко умислен и промени радикално живота си. Розичка имаше за какво да го жали, тъй като от този момент той съвсем не се сещаше за нея и единствено се вглъбяваше в себе си. Но не щеш ли един път, когато си пристигна вкъщи, типът му бе като на новороден. Хвърли се на врата на родителите си и заплака.

- Трябва да отпътува за някоя непозната страна - сподели той, - чудноватата бабичка в гората ми описа по какъв начин бих могъл да оздравея, тя хвърли книжлето в огъня и ме накара да дойда при вас и да ви помоля за благословията ви. Възможно е скоро да се завърна, само че може и в никакъв случай. Поздравете Розичка, с удоволствие бих желал да беседвам с нея, само че не зная за какво едно непознато възприятие ме тласка да потегли на отдалечен път. Щом пожелая да се върна в предишното, на часа други, поривисти мисли се втурват и намесват, а тогава е свършено със спокойствието, а дружно с него и със сърцето и с любовта, ето за какво би трябвало да потегли да ги диря. Много бих желал да ви кажа накъде, но самичък не зная, може би там, където живее прамайката на нещата, забулената девственица. Душата ми е пламнала за нея! Сбогом!

Той се откъсна от тях и потегли. Родителите му се вайкаха и проливаха сълзи, а Розичка остана в стаичката си и горчиво заплака. Хиацинт пък се втурна през долини и пущинаци, през планини и реки към тайнствената страна. Питаше всекиго, и хора и животни, и скали и дървета, за свещената богиня. Някои се усмихваха, други мълчаха, отговор не получи на никое място. Отначало се озова в сурова, дива страна, пътят му засенчваха мъгли и облаци, само че той упорстваше напред, и все напред. После срещна необозрими пясъчни пустини, нагорещен прахуляк, и както странстваше, полека-лека нравът му се промени, времето му се струваше дълго, а вътрешната паника се уталожи. Стана по-благ и властният разгар в него се трансформира последователно в спокоен, само че мощен ентусиазъм, в който се разтвори цялата му душа. Сякаш бяха минали хиляди години. Ала ето, в този момент местността стана по-богата и разнообразна, въздухът - мек и наследник, пътят по-равен, зелени шубраци го примамваха с прелестните си сенки, само че той не проумяваше езика им, а наподобява, че и те не говореха, въпреки и зелените им багри да галеха сърцето му, изпълвайки го целия с студ и успокоение. Все по-мощно набъбваше в него сладкият блян и все по-широки и сочни ставаха листата, все по-весели и шумни птичките и животните, по-лековити плодовете, по-тъмно небето, по-топъл въздухът и по-гореща неговата обич. Времето течеше все по-бързо, като че ли усещаше, че задачата е близо. Един ден срещна по пътя си бистър извор и доста, доста цветя. Те слизаха в една котловина сред черни, високи до небето стълбове. Поздравиха го общително с познати думи.

- Драги сънародници - сподели им той, - по какъв начин да намеря свещеното обиталище на Изида? Трябва да е някъде в близост, а пък допустимо е да сте по-запознати от мен с тази околност.

- И ние единствено минаваме отсам - отвърнаха цветята, - едно семейство на духове е на път и ние осигуряваме пътуването и подслона му, само че в това време прекосихме наскоро една околност и чухме да загатват името й. Тръгни нагоре, откъдето ние дойдохме, и ще научиш повече.

Казвайки това, цветята и изворът се усмихнаха, предложиха му глътка прясна вода и продължиха нататък. Хиацинт последва съвета им и още веднъж питаше и питаше, до момента в който най-сетне стигна до това от дълго време търсено жилище, което лежеше прикрито сред палми и други превъзходни растения. Сърцето му туптеше от безконечен блян и в този храм на безконечните годишни времена го прониза най-сладък ужас. Той задряма измежду небесни благоухания, тъй като единствено сънят би могъл да го води в тази Светая светих. С необяснимо чудо сънят го понесе на прелестни тонове и сменящи се акомпанименти през безкрайни зали, цялостни с редки неща. Стори му се така познато, и въпреки всичко всичко сияеше в невиждано величие. Тогава изчезна и последният земен лъх, като че ли го погълна ефирът, и той застана пред небесната девственица. Хиацинт повдигна лекото, искрящо покривало и Розичка се отпусна в прегръдките му. Далечна музика обгърна тайните на повторното любовно единство, на копнежните излияния и изключи всичко непознато от това възхитително място. После Хиацинт живя още дълго време с Розичка измежду радостните си родители и приятели, а безчет внуци бяха признателни на чудноватата бабичка за съвета й и за огъня, който възпламени.

Из: „ Вълшебният свят на романтизма “, Сборник новели, превод от немски Донка Илинова
Източник: 
Картина: Novalis in a 1799 portrait, commons.wikimedia.org